Кристина Чианчи
Булките се ангажират да водят ВСИЧКИ двойки не само през пътуването им по планиране на сватбата, но и през етапите на връзките и възходите и паденията. Всяка любовна история е красива, има своя собствена история и свои изпитания - няма връзка, която да изглежда еднакво. За да отпразнуваме тази уникалност, ние искаме двойките да се откажат за своята любовна история за последната ни рубрика „Любовта изглежда така“. Отдолу Кели Трапнел разказва своята история.
С моята годеница се срещнахме за първи път на питие в коктейли в Ийст Вилидж преди почти пет години и половина. Разговаряхме в бета версията на приложение за запознанства, специално създадено за жени, които искаха да излизат с други жени, което на шега нарекохме „момиче Pinterest“. Определихме дата, като сме се виждали снимките на другия, но всъщност не знаем много друго един за друг.
Като бисексуална жена, намирането на някой до момента, който всъщност ме уважаваше - и не ме фетишизираше или се отнасяше с мен като психически пациент, беше трудно. Годеницата ми е лесбийка и нито веднъж не се е държала така, сякаш самоличността ми е фаза.
Говорихме за кънтри музиката от 90-те, за това да бъдем артисти в големия град. Бяхме се преместили съответно от Тексас и Ню Мексико с изричната цел да се развием като писатели и изпълнители. Отразявахме преместването в Ню Йорк, говорехме за това колко трудно беше да сме далеч от семействата си. За всеки от нас семейството е важно - и двамата имаме семейства, които са шумни и забавни, големи прегръщащи се. Семейства, които са близки, дори когато не са празниците. Говорихме с часове, никой от нас не искаше да се прибере. Влюбихме се.
Като бисексуална жена, намирането на някой до момента, който всъщност ме уважаваше - и не ме фетишизираше или се отнасяше с мен като психически пациент, беше трудно. Годеницата ми е лесбийка и никога не се е държала така, сякаш моята самоличност е фаза или нещо, което може да се промени толкова лесно, колкото цвета на косата или любимото облекло. Уважението във всеки смисъл беше основата на нашите отношения, основата, върху която изградихме. Бях навън при семейството си от няколко години, Сара беше навън от ранния колеж. През следващите няколко години направихме удивителни неща заедно - бягахме в Pride, справяхме се с лични и професионални цели и празнувахме с късни нощи на караоке и летни пътувания до Fire Island.Преместихме се заедно и нещата станаха сериозни. Измислих план, който да й предложа, и организирах голямо парти-изненада със семействата ни и приятели извън града. Тя каза да, и ние започна планиране .
Винаги сме искали дълъг ангажимент - защо да не се радваме на всяка част от живота си заедно, включително да бъдем ангажирани? Но голяма част от избора да изчакам още две години, преди действително да ме закачат, беше семейството ми. Притесних се, че моето до голяма степен консервативно семейство, базирано в Тексас, ще се нуждае от известно време, за да се адаптира към идеята, че моята странност ще бъде толкова видима, завинаги. Но се притесних без причина. Почти всички в семейството ми бяха развълнувани от новината, толкова развълнувани и готови да празнуват с нас, както беше семейството на Сара.С едно изключение: по-малката ми сестра.
Ние със сестра ми винаги сме били близки. Родителите ни се разведоха, когато бяхме съответно на четири и седем, и винаги имахме гърбовете си. Никога не сме били такива братя и сестри, които са се карали, дори за глупави неща и когато тя е решила да работи за евангелска църква за по-малко пари и по-малко престиж от останалите работни места, които са ѝ предлагали извън колежа, аз защитих нейния избор пред нашите родители , които бяха загрижени. Знаех, че ние с нея имаме малко по-различни убеждения. Аз съм християнин, макар че не обичам църквата.Тя вярваше, че църквата е в центъра на религиозния опит. Никога досега не е имала проблем с моята странност - тя беше първият човек, при когото бях излязъл в семейството си. След годежа тя започна да ми се обажда със сериозни опасения за това как ще „отида по дяволите“, за да се оженя за друга жена.
Отначало си помислих, че може би има проблем със Сара и не ми беше приятно да го кажа в лицето ми. Но това не се проследи с всички забавни излети, които тримата бяхме провели заедно, и начина, по който винаги са се разбирали по Коледа. Сара не е неприятен човек или придобит вкус, тя е отворена, мила и внимателна към другите по всяко време, екстровертна, забавна и привлекателна. Освен това Сара също е християнка, както и нейното семейство. По едно време тя беше обмисляла да отиде в семинария. Как биха могли да ни задържат религиозните различия, когато по същество няма реални религиозни различия между нас?Объркан и наранен, аз попитах сестра ми да разбере дали има нещо нередно, а тя каза: „Няма съмнение, че двамата сте добри един за друг. Обичам Сара, просто ми се иска да можете да бъдете приятели. '
Не знаех какво да правя. Толкова много статии онлайн ми казваха, че е добре да изрязвам токсичните членове на семейството от живота си. Но не исках да загубя сестра си.
Боевете се проточиха, ставаха все по-грозни и по-грозни, по телефона и лично, през почти пълните две години от ангажимента ни. Толкова нощи след един час дълъг пищящ мач по телефона, легнах да плача колко несправедливо е било, особено към Сара, колко наранен съм и как не можех да повярвам, че сестра ми, която в много отношения беше от най-близките ми спътници, би решил да ме нарани така. Бях планирал да я помоля да ми бъде фрейлина. Бях чувал нейните аргументи - че тя просто се грижи за мен, че всичко това е различно мнение.Знаех, че тя вярва, че има правилната позиция. Но също така знаех, че тя не може да приравни валидността на моето съществуване с нейното мнение дали това съществуване е „правилно“. Особено когато имахме десетки други членове на християнското семейство, които искрено отказваха нашия съюз.
Толкова много статии онлайн ми казаха, че е добре да изрязвам токсичните членове на семейството от живота си (нещо, което вече бях направил с някои бивши приятели, които не можаха да преодолеят хомофобията си). Но не исках да загубя сестра си. Не исках да загубя всички хубави части от връзката ни само защото тя не можеше да признае, че греши.
Сара предложи да се опитам първо да се откажа от оплакванията си. Не че се отказвам, просто ако опитахме някакво примирие, може би нещата ще се оправят. Затова миналото лято се обадих на сестра си и й казах, че вече не искам да провеждам този разговор и че тя просто трябва да ме уведоми дали ще присъства на сватбата ми. Имах две условия за присъствието й: 1) тя трябваше да се радва за нас, но трябваше да направи това и 2) не можеше да направи сцена на нашата сватба.Известно време тя се разхождаше при тези условия, но в крайна сметка се съгласи.
И тогава нещо се случи - тъй като бяхме спрели да се караме толкова много, връзката ни започна да се оправя, все така леко. От миналата есен проведохме всъщност граждански разговори, отначало за всичко, освен за сватбата, но сега дори говорим за всичко - от декорации до планове за церемонията. Обади ми се онзи ден, развълнувана, за да ми каже, че си е взела самолета за сватбата през септември. Всеки ден се радвам, че решихме да преодолеем болката.
Всеки ден съм благодарен на Сара за това, че помогна да се върнем заедно със сестра ми. И всеки ден се подобрява.
Как отмяната на международната ни сватба ни напомни за това, което наистина има значение
